Не се страхувам от безсмислието на думите.
Сбогом отчаяние, че думите са безнадеждно празни.

Ще ги накарам да преминат под дъгата ми,
да заискрят като красиви непознати.
А шумните въпроси ще се стопят от само себе си..
Бъдете с мен сияйно-живи думи!
Бъдете с мене в мрака,
когато някой, закопнял до лудост,
се добере с последни сили
до ивицата светлина
пред моя праг!

Когато набраздените дървета
заплачат със сълзите на дъжда
и в мътна струя стичат се очите ми...

Аз искам взрив да пръсне вените,
да заплющят косите ми на вятъра
като платна,
обувките да скъсам,
дрехите да хвърля,
да тръпна ..

А както по дърветата насълзени
се стича някаква носталгия,
така душата ми струи - по капка.

Сок от трева тече в нея,
от очите и вали зелен дъжд.
Ръцете и стават тънки, тънки,
когато политат към нещо красиво.
Тя всяка сутрин оглежда реката,
изчиства небето със поглед,
облича си рокля от грижи
и тръгва сред хората,
и тръгва към теб.
А ти още не вярваш,
че е неземна,
че е земна,
че я има изобщо...
И всяка сутрин оглеждаш реката,
набръчкваш небето със мисли,
слагаш си шапка с въпроси
и тръгваш сред хората,
и тръгваш към нея,
без дори да помислиш,
че е неземна,
че е земна,
че я има изобщо.
Не я отминавай, защото сега
от очите и блика зеления сок,
трепват ръцете в полет към нещо красиво!
Намери я сега, вземи я сега -
обикновено,
зелено,
прекрасно,
момиче!

Вървя,
обикновена и неземна,
въздушна и притегляна,
жестока,
нежна,
всякаква...
Вървя и събирам -
в земята се вглеждам,
в очите на хората,
в птиците,
в боите на деня,
в облака...
Събирам богатство.
Наострям бодлите си твърди,
но трупам отдолу
дълбоко и трудно.
А после взривявам
мига на Мефисто -
светът се завърта
пред мене самата
и всичко узнавам,
разбирам зърното
защо ли пониква,
разбирам ръката,
която
към листа
посяга.
Поканвам на гости тъгата,
а радостта ще дойде неканена.
Вървя и събирам,
а капка по капка
в мене
потича
любов.

Най-хубавия миг, когато
разбрахме, че я има,
че е в нас завинаги.
Тогава ти намери сили,
тогава аз намерих твърдост неочаквано
и скъсахме по нещо в себе си.
Оставихме го там, на улицата прашна,
а после всеки тръгна,
с болката тържествено богат.
И не узна светът
и не разбра светът,
но нещо там остана да му свети.
А после плисна дъжд
с божествени ръце контури ненадейни да изтрие,
с небесна яснота да заличи случайни думи,
кървящи вени да затвори,
да срути прашни спомени..
Но нещо там на улицата чиста,
остана да ни свети!

Следвах свистенето на гълъбови криле
и все така те търсих
височки неизбродни лесове закриваха небето
по малката пътечка
едно изгубено глухарче
изведе ме сред синьо-сиви езера
и в тихо трепкащите отражения
намерих теб
бездънните непроницаеми очи.

Ромман

- Как така се сети изведнъж за мен?
- Никога не съм те забравял. Мисля си за теб всеки ден.
- И защоо? Аз си мислех, че си ме забравил най-накрая.
- Не мога.
- Кое не можеш?
- Да забравя.
- Кое по-точно.
- Очите ти.
- Какво видя в тях? Интересно ми е..
- Невинност.
- Супер. Това е яко качество. А в твоите какво има?
- Настървеност.
- Към какво?
- Към всичко? Към теб.
- Омг.. към мен? Защооо..
- Защото искам да те предпазя.
- Невинноста няма нужда да я пазиш..тя си се пази сама.
-Искам и да те видя.. Кога ще мога?
- Незнам.. .. .. .. Може би.. когато.. и в твоите очи отима невинност.

Залезът бе пламнал в небето. Тя се возеше в трамвая, пълен с ощипани от студа хора, които свъсено се загръщаха в оръфаните си якета. Всички мълчаха. Поне привидно. Зад мълчанието, вътрешно бръмчаха умовете, всеки нищейки своята си история. Тя бе стигнала стените си. Беше тръгнала от тотално непознаване на себе си, бе пребродила дебрите на психиката си и се бе ударила в собствените си ограничения- твърдения "аз съм.." и "аз не съм..". Знаеше, че отвъд тях е безграничното синьо небе на свободата. Свободата от себе си. Кога и как, в кой живот тя бе приела тези тухли-вярвания и бе иззидала собствения си затвор с тях.. не помнеше. Сега дращеше стените, кървеше и крещеше за Свободата си.
В трамвая беше тихо.

есен

Там, където лилии цъфтят,
насам - натам
люлени тихо от водата,
на краля езерния дъщерята
лежи върху листо. Ветрецът милва я без звук...
Дали ще дойде някой да я отведе от тук?
Аз!Аз!
Идвам завчас!
Спи на листото
щерката на езерния крал..
А после вятърът отнейде долетял
при лилиите лекичко я буди
и тя като същинска пеперуда
със смях звънлив
полита сред цветята..
Почакай!Почакай!
Избяга, избяга..
Само лилиите там
насам - натам
се люлеят тихо над водата.

Елате тук до ръба, повика ги той.
Боим се отвръщаха те.
Елате тук до ръба, повика ги той.
И те приближиха.
Тогава той ги бутна...
И те полетяха.

All is full of love/Bjork

You'll be given love
You'll be taken care of
You'll be given love
You have to trust it

Maybe not from the sources
You have poured yours
Maybe not from the directions
You are staring at

Twist your head around
It's all around you
All is full of love
All around you

All is full of love
You just ain't receiving
All is full of love
Your phone is off the hook
All is full of love
Your doors are all shut
All is full of love!

All is full of love
All is full of love
All is full of love
All is full of love
All is full of love

Мечтая за морето.
За топлия пясък, в който да заровя пръсти.
За играта на светлината в синьото,
която да изчисти очите ми.
За вълните - пенливи емоции.
Да се затичам по брега.
Да се зарадвам като дете.
Да се срещнат после очите ни
и всичко да си кажат
без думи.

Душата..
Нежна струна...
Пее.
Как нежна е мелодията,
когато тихо страдам.
Като облаче леко се носи,
като вятър в листата,
като разцъфващо цвете,
като капки дъжд.
Нечута.
Чуваш ли?

Тхаюманавар

Ти би могъл див слон да обуздаеш,
на мечката и тигъра да оковеш пастта,
да яздиш лъв,
със кобра да играеш,
с алхимия да вършиш чудеса.
Ти би могъл из Космоса да странстваш,
да подчиниш самите богове,
да бъдеш вечно млад,
да ходиш по водата, огъня да обитаваш,
ала ума да обуздаеш - най-трудното -
е много по-добре.

:)

Тя беше прекрасна, неописуемо прекрасна. Чистотата струеше от очите и и я обгръщаше като светла аура. Всеки нейн жест бе изпълнен с майчина нежност и грижа. Тя, прилична на красиво цвете, израстнало в скалите, правеше плахи стъпки в живота.
Понякога хората се приближаваха до нея, отпиваха малко..като от извор и си отиваха. Тя беше прекалено хубава, прекалено чиста, нежна и наивна, за да бъде истинска. Нейният свят, може би изглеждаше прекалено нереален или скучен. Затова Тя беше предимно сама. Беше се опитвала много пъти да бъде като другите, за да се почувства като част от тях. Не можеше. Те не разбираха езика и, нито вярваха в чудеса. А чудесата бяха неразделна част от живота и. И, може би, понеже беше сама, когато и се случваха, никой не и вярваше.
Тя имаше едно голямо сърце, което преливаше от любов към всичко. Тя имаше очи да види, в какъв прекрасен свят живеят хората. Тя виждаше красотата във всяко едно нещо, освен когато... когато се страхуваше.
Тя имаше милиони, милиарди причини да се страхува. Знаеше, че страховете са като облаците на небето, които закриват понякога Слънцето. И, въпреки това, понякога така им се отдаваше, че забравяше за Слънцето, за себе си, за всичко.. И когато най-много се страхуваше.. тя пееше.
Песента извираше от дълбините и.. искрена, силна и красива. Чрез нея Тя пътуваше... Отвъд.
Отвъд имаше един свят, който хем беше като този, който всички виждаха, хем не беше. В този свят всичко беше живо и танцуваше. Това беше свят, изтъкан от любов, изпълнен с музика и светлина. В него всичко беше съвършено. В този свят дърветата, бяха пак дървета, но живи.. тревата, беше пак трева..и небето - пак небе. Но всички те я прегръщаха танцувайки и я канеха да затанцува с тях. Тогава тя танцуваше. Изчезваха представите за Горе и Долу, за Тук и Там.. и всички форми се стопяваха в Единство.

В един неделен следобед

Тишината се спусна и я обгърна.
Тя седеше на терасата и гледаше небето.
Красиво беше. Много красиво.
Един слънчев лъч се процеди през облаците и
тя протегна ръката си към него..

Някога един мъдрец се разхождал край брега на морето и размишлявал за устройството на Вселената. Внезапно видял едно дете, което отивало до морето с една мидена черупка, бръквало с нея във водата и после внимателно я отнасяло и изсипвало в малка детска кофичка.

- Какво се опитваш да направиш, детенце? - запитал озадаченият мъдрец.

- Искам да пресипя морето с тази черупка в моята кофичка - отговорило сериозно детето.

- Но нима ти не виждаш, че това е абсолютно невъзможно! - възкликнал мъдрецът. - Морето е огромно и неизчерпаемо, а кофичката ти е толкова малка.

- Нима и ти не правиш същото като мен, мъдрецо - отвърнало детето - и ти се опитваш да събереш цялата Вселена в своя малък и ограничен ум.

Като казало това, детето, както това често се случва в подобни притчи, изведнъж изчезнало...

МАЛКАТА ДУША И СЛЪНЦЕТО

Живяла някога отдавна вън от времето една Малка Душа, която казала веднъж на Бога:
- Аз знам, коя съм аз!
- Чудесно,- отговорил Бог,- и коя си ти?
И Малката Душа му отговорила:
- Аз съм Светлина!
Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:
- Вярно е! Ти си светлина!
Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно, разбират всички Души в Царството на Бога.
- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!
Но скоро станало й недостатъчно едното само знание за това коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава към Бога върнала се Малката Душа (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова което са всъщност) и казала:
- Боже, здравей! Сега когато знам, Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?
И Бог отговорил:
- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?
- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа,- едно е да знам Коя съм Аз и е съвсем друго наистина да бъда това. Искам да усетя и да почувствам какво е това да си Светлина!
- Но ти и така вече си Светлина,- повторил Бог, отново с усмивка.
- Да, но искам да го усетя, да го почувствам!- викнала Малката Душа.
- Е, какво пък, - Бог казал засмяно- Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията, - но после изражението на Бог се променило- Само че тук има една такава работа…
- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.
- Не съществува нищо друго освен Светлината. Виждаш ли аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си!
- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.
- Помисли за това ето така, - казал Бог,- Ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И слънцето не би било Слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално Слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината?Е как е задачката?
- Ама че си и ти Боже,- присвила очи Малката Душа,- измисли нещо друго!
Тогава Бог пак се усмихнал и казал:
- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.
- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.
- Това, което ти не си.- Бог отговорил.
- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина?- заплакала Малката Душа.
- Само ако избереш да се изплашиш,- отговорил Бог,- Но всъщност не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш.И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.
- О,- казала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.
След това бог обяснил, че за да се познае с усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо- ти пораждаш неговата пълна противоположност.
- И това е велик дар, - Бог казал,- тъй като без него нищо не може да се почувства или усети. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно.Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, -продължил Бог,- когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере колко си ти необикновена!
- Ти искаш да кажеш, че е нормално на другите да позволя да видят колко съм необикновена?- попитала Малката Душа.
- Ами, разбира се! - засмял се Бог,- това си е в реда! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.
- Еха,- казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост,- Аз мога да бъда толкова особена и необикновена колкото поискам!
- Да, и го можеш още сега,- Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа,- Коя част от особеното и необикновеното ти би желала да бъдеш?
- Как така, коя част от особеното и необикновеното?-повторила Малката душа,- аз не разбирам.
- Разбираш,- започнал Бог,- да бъдещ Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър- значи да си особен. Да си нежен- значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?
Малката Душа поседяла известно време в мълчание.
- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! -възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ- значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващ- това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен- това също значи да си особен.
- Да, - съгласил се Бог, - и можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.
- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа.- Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина, да си прощаващ значи да си особен?
- О, да,- с увереност казал Бог,- това е много особено.
- Добре,- казала Малката Душа, - именно това да бъда искам. Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си като прощаваща.
- Добре,- казал Бог, - но има нещо, което ти трябва да знаеш.
Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че я очакват на всяка крачка нови усложнения.
- Какво е това?- попитала с въздишка тя.
- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.
- Никой?- не могла тя да повярва на току що чутото.
- Никой!- отговорил Бог,- всичко, което съм създал е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.
И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души събирали се отдалече и от всякъде, от разни краища на Царството, като разбрали, че Малката душа води разговор необичаен с Бога, и всеки и всички искали да знаят за какво се говори.
Гледайки безкрайното множество събрали се души ,принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.
- И така кому ще прощаваш?- попитал Бог.
- Ммм-да,- казала Малката Душа,- изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.
И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.
- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа, - казала й Дружелюбната душа,- аз ще ти помогна.
- Наистина ли?- светнала Малката Душа,- какво е нужно да направя аз за това?
- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, комуто ти ще можеш да прощаваш.
- Можеш ли това?
- Разбира се!- усмихнала се Дружелюбната Душа, в следващото мое раждане, в следващия ми живот аз ще направя нещо, за които ти ще можеш да ми простиш.
- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това?- попитала Малката Душа.- На теб, най- съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твойта ярка светлина да стане тъмна и тежка? Какво може да е причината, ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?
- Отговорът е много прост,- казала Дружелюбната Душа, - ще го направя затова, защото те обичам.
Малката Душа била удивена да чуе този отговор.
- Не бива да се учудваш толкова,- казала Дружелюбната Душа, - ти същото си правила вече за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние, ти и аз. През dни и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.
И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Надолу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши; ние заедно сме били и жертви и злодеи.
Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз; и всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае, това, Което Сме Ние Всъщност.
- По такъв начин, - продължила да обяснява на Малката душа,- този път, в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.
- Но какво ще направиш?- попитала Малката Душа, малко нервно,- какво ще бъде това наистина толкова ужасно , което ще направиш?
- О, казала Дружелюбната Душа с усмивка, - непременно ще измислим нещо. Но след това станала някак по-сериозна Дружелюбната Душа и казала с тих глас:
- Знаеш ли, за едно ти си определено права.
- За какво?- поискала да знае малката Душа.
- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мене. И сега искам да те помоля за една услуга в отговор.
- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува.- Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща!- и тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.
- И така, какво ти искаш?- попитала я Малката Душа,- Какво аз за теб мога да направя? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!
- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел!- прекъснал разговора техен Бог,- Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.
И Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.
- Е, какво мога да направя аз за теб?- попитала отново.
- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка,- започнала
Дружелюбната Душа,- в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш…В онзи момент…
- Да?- прекъснала я малката Душа,- какво тогава…?
Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:
- Помни Коя Съм Аз Наистина.
- О, ама разбира се!- възкликнала Малката Душа,- Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.
- Добре,- казала Дружелюбната Душа,- защото виждаш ли каква е тука работата: Аз много силно ще се опитвам да се преструвам, и най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз , ти също можеш да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме ние Всъщност.
- Не! Никой няма да ни потрябва!- отново обещала Малката Душа.- Аз ще помня коя си ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш- шанса на позная, да почувствам това Коя Съм Аз.
И било сключено съгласието, и Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че светлина ще бъде, което само по себе си е вече много особено; и двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка.
И Малката Душа с нетърпение чакала, кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.
Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа- радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:
- Помни завинаги, - усмихвал се Бог,- Аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…