Не се страхувам от безсмислието на думите.
Сбогом отчаяние, че думите са безнадеждно празни.

Ще ги накарам да преминат под дъгата ми,
да заискрят като красиви непознати.
А шумните въпроси ще се стопят от само себе си..
Бъдете с мен сияйно-живи думи!
Бъдете с мене в мрака,
когато някой, закопнял до лудост,
се добере с последни сили
до ивицата светлина
пред моя праг!

Когато набраздените дървета
заплачат със сълзите на дъжда
и в мътна струя стичат се очите ми...

Аз искам взрив да пръсне вените,
да заплющят косите ми на вятъра
като платна,
обувките да скъсам,
дрехите да хвърля,
да тръпна ..

А както по дърветата насълзени
се стича някаква носталгия,
така душата ми струи - по капка.

Сок от трева тече в нея,
от очите и вали зелен дъжд.
Ръцете и стават тънки, тънки,
когато политат към нещо красиво.
Тя всяка сутрин оглежда реката,
изчиства небето със поглед,
облича си рокля от грижи
и тръгва сред хората,
и тръгва към теб.
А ти още не вярваш,
че е неземна,
че е земна,
че я има изобщо...
И всяка сутрин оглеждаш реката,
набръчкваш небето със мисли,
слагаш си шапка с въпроси
и тръгваш сред хората,
и тръгваш към нея,
без дори да помислиш,
че е неземна,
че е земна,
че я има изобщо.
Не я отминавай, защото сега
от очите и блика зеления сок,
трепват ръцете в полет към нещо красиво!
Намери я сега, вземи я сега -
обикновено,
зелено,
прекрасно,
момиче!

Вървя,
обикновена и неземна,
въздушна и притегляна,
жестока,
нежна,
всякаква...
Вървя и събирам -
в земята се вглеждам,
в очите на хората,
в птиците,
в боите на деня,
в облака...
Събирам богатство.
Наострям бодлите си твърди,
но трупам отдолу
дълбоко и трудно.
А после взривявам
мига на Мефисто -
светът се завърта
пред мене самата
и всичко узнавам,
разбирам зърното
защо ли пониква,
разбирам ръката,
която
към листа
посяга.
Поканвам на гости тъгата,
а радостта ще дойде неканена.
Вървя и събирам,
а капка по капка
в мене
потича
любов.

Най-хубавия миг, когато
разбрахме, че я има,
че е в нас завинаги.
Тогава ти намери сили,
тогава аз намерих твърдост неочаквано
и скъсахме по нещо в себе си.
Оставихме го там, на улицата прашна,
а после всеки тръгна,
с болката тържествено богат.
И не узна светът
и не разбра светът,
но нещо там остана да му свети.
А после плисна дъжд
с божествени ръце контури ненадейни да изтрие,
с небесна яснота да заличи случайни думи,
кървящи вени да затвори,
да срути прашни спомени..
Но нещо там на улицата чиста,
остана да ни свети!