Не се страхувам от безсмислието на думите.
Сбогом отчаяние, че думите са безнадеждно празни.

Ще ги накарам да преминат под дъгата ми,
да заискрят като красиви непознати.
А шумните въпроси ще се стопят от само себе си..
Бъдете с мен сияйно-живи думи!
Бъдете с мене в мрака,
когато някой, закопнял до лудост,
се добере с последни сили
до ивицата светлина
пред моя праг!

Когато набраздените дървета
заплачат със сълзите на дъжда
и в мътна струя стичат се очите ми...

Аз искам взрив да пръсне вените,
да заплющят косите ми на вятъра
като платна,
обувките да скъсам,
дрехите да хвърля,
да тръпна ..

А както по дърветата насълзени
се стича някаква носталгия,
така душата ми струи - по капка.

Сок от трева тече в нея,
от очите и вали зелен дъжд.
Ръцете и стават тънки, тънки,
когато политат към нещо красиво.
Тя всяка сутрин оглежда реката,
изчиства небето със поглед,
облича си рокля от грижи
и тръгва сред хората,
и тръгва към теб.
А ти още не вярваш,
че е неземна,
че е земна,
че я има изобщо...
И всяка сутрин оглеждаш реката,
набръчкваш небето със мисли,
слагаш си шапка с въпроси
и тръгваш сред хората,
и тръгваш към нея,
без дори да помислиш,
че е неземна,
че е земна,
че я има изобщо.
Не я отминавай, защото сега
от очите и блика зеления сок,
трепват ръцете в полет към нещо красиво!
Намери я сега, вземи я сега -
обикновено,
зелено,
прекрасно,
момиче!

Вървя,
обикновена и неземна,
въздушна и притегляна,
жестока,
нежна,
всякаква...
Вървя и събирам -
в земята се вглеждам,
в очите на хората,
в птиците,
в боите на деня,
в облака...
Събирам богатство.
Наострям бодлите си твърди,
но трупам отдолу
дълбоко и трудно.
А после взривявам
мига на Мефисто -
светът се завърта
пред мене самата
и всичко узнавам,
разбирам зърното
защо ли пониква,
разбирам ръката,
която
към листа
посяга.
Поканвам на гости тъгата,
а радостта ще дойде неканена.
Вървя и събирам,
а капка по капка
в мене
потича
любов.

Най-хубавия миг, когато
разбрахме, че я има,
че е в нас завинаги.
Тогава ти намери сили,
тогава аз намерих твърдост неочаквано
и скъсахме по нещо в себе си.
Оставихме го там, на улицата прашна,
а после всеки тръгна,
с болката тържествено богат.
И не узна светът
и не разбра светът,
но нещо там остана да му свети.
А после плисна дъжд
с божествени ръце контури ненадейни да изтрие,
с небесна яснота да заличи случайни думи,
кървящи вени да затвори,
да срути прашни спомени..
Но нещо там на улицата чиста,
остана да ни свети!

Следвах свистенето на гълъбови криле
и все така те търсих
височки неизбродни лесове закриваха небето
по малката пътечка
едно изгубено глухарче
изведе ме сред синьо-сиви езера
и в тихо трепкащите отражения
намерих теб
бездънните непроницаеми очи.

Ромман

- Как така се сети изведнъж за мен?
- Никога не съм те забравял. Мисля си за теб всеки ден.
- И защоо? Аз си мислех, че си ме забравил най-накрая.
- Не мога.
- Кое не можеш?
- Да забравя.
- Кое по-точно.
- Очите ти.
- Какво видя в тях? Интересно ми е..
- Невинност.
- Супер. Това е яко качество. А в твоите какво има?
- Настървеност.
- Към какво?
- Към всичко? Към теб.
- Омг.. към мен? Защооо..
- Защото искам да те предпазя.
- Невинноста няма нужда да я пазиш..тя си се пази сама.
-Искам и да те видя.. Кога ще мога?
- Незнам.. .. .. .. Може би.. когато.. и в твоите очи отима невинност.

Залезът бе пламнал в небето. Тя се возеше в трамвая, пълен с ощипани от студа хора, които свъсено се загръщаха в оръфаните си якета. Всички мълчаха. Поне привидно. Зад мълчанието, вътрешно бръмчаха умовете, всеки нищейки своята си история. Тя бе стигнала стените си. Беше тръгнала от тотално непознаване на себе си, бе пребродила дебрите на психиката си и се бе ударила в собствените си ограничения- твърдения "аз съм.." и "аз не съм..". Знаеше, че отвъд тях е безграничното синьо небе на свободата. Свободата от себе си. Кога и как, в кой живот тя бе приела тези тухли-вярвания и бе иззидала собствения си затвор с тях.. не помнеше. Сега дращеше стените, кървеше и крещеше за Свободата си.
В трамвая беше тихо.