Залезът бе пламнал в небето. Тя се возеше в трамвая, пълен с ощипани от студа хора, които свъсено се загръщаха в оръфаните си якета. Всички мълчаха. Поне привидно. Зад мълчанието, вътрешно бръмчаха умовете, всеки нищейки своята си история. Тя бе стигнала стените си. Беше тръгнала от тотално непознаване на себе си, бе пребродила дебрите на психиката си и се бе ударила в собствените си ограничения- твърдения "аз съм.." и "аз не съм..". Знаеше, че отвъд тях е безграничното синьо небе на свободата. Свободата от себе си. Кога и как, в кой живот тя бе приела тези тухли-вярвания и бе иззидала собствения си затвор с тях.. не помнеше. Сега дращеше стените, кървеше и крещеше за Свободата си.
В трамвая беше тихо.