Най-хубавия миг, когато
разбрахме, че я има,
че е в нас завинаги.
Тогава ти намери сили,
тогава аз намерих твърдост неочаквано
и скъсахме по нещо в себе си.
Оставихме го там, на улицата прашна,
а после всеки тръгна,
с болката тържествено богат.
И не узна светът
и не разбра светът,
но нещо там остана да му свети.
А после плисна дъжд
с божествени ръце контури ненадейни да изтрие,
с небесна яснота да заличи случайни думи,
кървящи вени да затвори,
да срути прашни спомени..
Но нещо там на улицата чиста,
остана да ни свети!

Следвах свистенето на гълъбови криле
и все така те търсих
височки неизбродни лесове закриваха небето
по малката пътечка
едно изгубено глухарче
изведе ме сред синьо-сиви езера
и в тихо трепкащите отражения
намерих теб
бездънните непроницаеми очи.

Ромман

- Как така се сети изведнъж за мен?
- Никога не съм те забравял. Мисля си за теб всеки ден.
- И защоо? Аз си мислех, че си ме забравил най-накрая.
- Не мога.
- Кое не можеш?
- Да забравя.
- Кое по-точно.
- Очите ти.
- Какво видя в тях? Интересно ми е..
- Невинност.
- Супер. Това е яко качество. А в твоите какво има?
- Настървеност.
- Към какво?
- Към всичко? Към теб.
- Омг.. към мен? Защооо..
- Защото искам да те предпазя.
- Невинноста няма нужда да я пазиш..тя си се пази сама.
-Искам и да те видя.. Кога ще мога?
- Незнам.. .. .. .. Може би.. когато.. и в твоите очи отима невинност.

Залезът бе пламнал в небето. Тя се возеше в трамвая, пълен с ощипани от студа хора, които свъсено се загръщаха в оръфаните си якета. Всички мълчаха. Поне привидно. Зад мълчанието, вътрешно бръмчаха умовете, всеки нищейки своята си история. Тя бе стигнала стените си. Беше тръгнала от тотално непознаване на себе си, бе пребродила дебрите на психиката си и се бе ударила в собствените си ограничения- твърдения "аз съм.." и "аз не съм..". Знаеше, че отвъд тях е безграничното синьо небе на свободата. Свободата от себе си. Кога и как, в кой живот тя бе приела тези тухли-вярвания и бе иззидала собствения си затвор с тях.. не помнеше. Сега дращеше стените, кървеше и крещеше за Свободата си.
В трамвая беше тихо.

есен

Там, където лилии цъфтят,
насам - натам
люлени тихо от водата,
на краля езерния дъщерята
лежи върху листо. Ветрецът милва я без звук...
Дали ще дойде някой да я отведе от тук?
Аз!Аз!
Идвам завчас!
Спи на листото
щерката на езерния крал..
А после вятърът отнейде долетял
при лилиите лекичко я буди
и тя като същинска пеперуда
със смях звънлив
полита сред цветята..
Почакай!Почакай!
Избяга, избяга..
Само лилиите там
насам - натам
се люлеят тихо над водата.

Елате тук до ръба, повика ги той.
Боим се отвръщаха те.
Елате тук до ръба, повика ги той.
И те приближиха.
Тогава той ги бутна...
И те полетяха.